Начало » Общност » Древна магия потъва в руини на 30 км от Варна

Древна магия потъва в руини на 30 км от Варна

Retro_Muzei

Северно от сградата на Община Девня се намира една местност, за която досега само бях чел в интернет. За съжаление нейното прекрасно минало остава неуловено от фотоисторията на този край, а пропускът е непоправим…

Пресичам стария път за София, минавам под виадукта на автомагистрала „Хемус“ и се озозвавам край руините на амфитеатъра на късноантичния град Марцианопол, който за сведение на варненци е бил два пъти по-голям от Одесос. Цялата тази местност се казва Изворите, но почти всички те са „уловени“, „арестувани“, „зазидани“, „погребани“ или както Ви харесва. Казано по научному – каптирани. А дали знаехте, че във Варна пием, готвим и се къпем точно с тази вода, която съвсем не е лишена от памет, както доказа приживе големият японски учен Масару Емото…

От античния амфитеатър продължавам все напред по улица „Вълшебен извор“ и стигам до вдигната бариера с охранителна кабина. Вдясно от нея се намира полуразрушена воденица, която напомня за някогашната слава на Девня като Долината на мелничарската индустрия, на която историкът Анастас Ангелов от местния Музей на мозайките е посветил не една и две свои публикации.

Retro_Muzei

Стърчащият недалеч комин на циментовия завод подсказва, че духът на старото време сякаш е отлетял от тази местност, но не е точно така. Той се долавя осезаемо и въпреки тежката индустриализация, съсипала това място в средата на миналия век. Не мога да се въздържа и да не попитам кой и с какъв акъл е извършил това чудовищно престъпление срещу Природата и откъде-накъде ще се каптират древни извори, при условие че е построен цял язовир „Цонево“?! Това обаче е тема на отделен, много сериозен и напълно безпредметен от гледна точка на настоящето разговор.

Каменната сграда на воденицата, разположена на южния бряг на река Девня, е реституирана и сякаш някой умишлено чака тя да се самосрути. А зданието не просто може да се реставрира с някаква имагинерна или користна цел. То има потенциала да се превърне в истински културен и етнографски център в духовното сърце на Девня, в който да се помещават библиотека, галерия, зала за театрални представления и кръжоци, занаятчийски ателиета, арткафе, гостилница и каквото още Ви хрумне.

Продължавам да оглеждам мелницата, неусетно преминавам границата на вдигнатата бариера и виждам, че северната фасада на каменното здание е сравнително добре запазена. За миг си представих, че живея в тази къща и под прозорците ми тече река, докато пиша романа на живота си 🙂

Няма спор, че тази достолепна сграда е истинска антика, която със своите размери може да сложи в малкия си джоб всяка къщурка от Етъра край Габрово, например. Какво пречи и тук да се поднася бяло сладко, да се приготвя кафе на пясък, да се грее вино и ракия и да се изучават занаяти?… Мен ако питате, абсолютно нищо. След като стопаните не полагат грижи за имота си, могат от кумова срама да го дарят или продадат на община или държава, а ако не – да се отчужди принудително, за да бъде спасена поне една девненска воденица, която има потенциала да заприлича на това:

Досами каменния зид на масивната полусрутена сграда се спуска река Девня, извираща точно от тази местност, в която бликат най-големите карстови „затворници“ на територията на България. Преминавайки бариерата до воденицата, пред взора ми се появяват малки жълти постройки, от където се чува равномерно шумолене. На една от тях е прикрепена табела с надпис „Адата“ – един от най-големите измежду всички „пленени“ девненски извори.

Изневиделица ме пресреща господин с гащеризон на ВиК, който учтиво ме пита как съм влязъл тук. Оказва се, че това е санитарно-охранителна зона, в която не може да се разхождаш току-така и без изрично разрешение. Но явно след като долавя, че имам специален интерес към историята на това място, човекът проявява разбиране и не бърза да ме изгони. „Това, което Ви е любопитно, за нас е просто част от ежедневието“, казва той с усмивка, очевидно не съзнавайки, че обектът на моя интерес няма нищо общо с тези помпи и каптажи, а с времето преди те да се пръкнат тук.

Засипвам господина с въпроси. Разяснява ми защо е невъзможно „уловените“ извори да бъдат открити и че никой не е виждал снимки на местността преди масовото каптиране. Без специално разрешение от шефа на ВиК няма как да вляза и да видя „уловен“ извор, камо ли да снимам. Така остава да си представя как е изглеждал в цялост погубеният воден оазис на Девня, но би било добре и някой художник с неклиширана фантазия да направи нещо по въпроса…

За щастие, поради особеностите на подпочвения слой, изворите няма как да бъдат напълно прихванати от човека и на места водата избива на повърхността. На такъв „феномен“ се натъкнах, след като излязох от санитарно-охранителната зона и продължих разходката си към единствения некаптиран извор – Вълшебния.

Това са така наречените „остатъци“ от каптажите, които осигуряват оттока на река Девня. Тези бликащи ручеи са малките чудеса на индустриалното градче. Лятно време тук е идеално място за разхлада, а отрицателните йони, които отдава течащата вода, ще Ви накарат да се почувствате като новородени. Не говоря наизуст. Усетих моментално ефекта. Въздухът е чист и се диша с пълни гърди. Местността е добре залесена.

Стърчащият в близост комин на циментовия завод не бива да Ви притеснява, защото е оборудван с модерни пречиствателни филтри и дори не се забелязва дим. Отделно от това лабораторно изследване на варненската екоинспекция доказа, че показателите на въздуха в Девня се вписват във всички норми, включително и за фини прахови частици.

Това е място, до което за първи път отивам пеша и по този маршрут. Вървя си аз по южния бряг на река Девня, следван неотлъчно от две понита от зоопарка на комплекс „Вълшебният извор“. Наблюдавам отдалеч автентичната архитектура на сградата, превърната в увеселително заведение с хотелска част, и отново се сещам за току-що подминатата воденица…

Река Девня е по-бистра от перла, защото тук е нейното (изворно) начало. Вървя и наблюдавам невероятната природна хармония. Сладководните водорасли придават на течащата вода свежозелен оттенък, който действа успокояващо. Диви патици правят смешни пируети във водата – гмуркат се, но краката и задните им части остават на повърхността. Може би това е специалният им поздрав към посетителите на комплекса – със задното трибуквие нагоре.

Минавам по мостчето над реката и се отправям към единствения пожален извор в Девненската долина. От басейна му се стича миниводопад, който задвижва водно колело (воденица).

Изкачвам се по стълбите нагоре, а тюркоазеният басейн ме посреща със сюрреалистични отражения на небето, дървесни корони и още нещо, което остава невидимо за очите, но със сигурност е кодирано в причудливото, а и митично дъно на Вълшебния извор…

Случайно или не, навръщане батерията на телефона ми падна и не можах да заснема някои специални детайли, които приковаха погледа ми. Обещавам да го направя следващия път, когато със сигурност отново ще преоткрия тази местност. Пожелавам същото и на Вас – да откривате и преоткривате свещени кътчета земя, пропити от древна история, митове, легенди, жива вода и живописна флора и фауна!

Budnavarna

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *