Начало » Интересно » Най-малкото варненско село пази духа на казаците (снимки)

Най-малкото варненско село пази духа на казаците (снимки)

Само на 3 км от Варна, на самия бряг на Варненското езеро има селце, което обикновено посещават фотографи и романтични двойки. Залезите там са вид спектакъл, а населеното място е съвсем компактно. Казашко е най-малкото село в община Варна. Тук се съхраняват духа, обичаите и културата на казаците. За поддържането на родовата памет се грижи атаман Гергана Петкова, която е кмет вече шести мандат. Понякога добрината се вижда в очите. За тези, които умеят да виждат. Местните хора разчитат на своята кметица почти за всичко – да решава семейни спорове, да води болни до първата най-близка градска лечебница. Нещо повече, тя се грижи и за неща, за които никой не разчита на нея. Като това да откара ранен лебед от езерото до варненския зоопарк с цената на десетки трафик премеждия. За да съхрани и възроди родовата памет, духа и традициите на казаците, Гергана Петкова е създала музей само преди месец. Нарича се  Център на казашката култура и обединява неделно училище и музей, където хората да се връщат към корените на техните предци. Усещането, след като влезете, е, че всеки момент ще се завърне рибарят от приказката за златната рибка, ще метне мрежата да съхне и ще обуе старите си вълнени чорапи. А на вратата ще го чака неговата старуха.

Решението за създаване на музей

„Музеят на с. Казашко е от 1 месец, макар това да е отдавнашна моя мечта, разказва Гергана Петкова. – Реших да го направим спонтанно след завръщането ми от Русия, където бях командирована за подписването на договор за побратимяване между нашето село и една станица – Натухаевская, която попада в района на град Новоросийск. Бях силно вдъхновена, емоционално заредена и реших, че сега е моментът. Тази сграда, в която се помещава сега музеят, е общинска сграда, която пустееше. Създадена е като училище, по-късно се превръща в медицински пункт, а от години в нея нямаше нищо. В нея ще видите предмети от бита, религиозни символи и частици от основния поминък на местното население – рибарството. В миналото мрежите почти не са се изваждали празни“, разказва кметицата.

Макет на старинна казашка къща показва как са изглеждали тези стари, бели, варосани казашки къщички с малките прозорчета, с тръстиковите покриви. На фотографии се вижда и точният им изглед. „Един от първите заселници е Амос Паничев с къщичката му. Той с баба Елена са имали дом със силен заряд. Идеята е идващите да се докоснат до миналото. Макар и само за един месец живот, този музей е успял да създаде тези емоции, заради които сме го направили. Видях и сълзи, видях и възхищение, и радост. Гости от Русия наскоро показаха емоция, която ми подсказа, че сме на прав път. И заради това, което правим, и с помощта на медиите и усилията на фолклорен състав „Калинушка“, ние показваме фолклора, песните, които са завещали нашите предци.“

По думи на Гергана Петкова има голям интерес. В неделното училище засега има само 12 места, но ще се обмисля създаването на втора група за по-големите. „Има едно-две поколения, които изтървахме, отбелязва кметът. – Време е да наваксаме с по-малките деца. В училището ще се изучават традициите в селото, вероучение, фолклор, елементи от руската кухня. Имаме кухня, където децата с удоволствие приготвят пелмени, пирожки. Така под формата и на игра, и на сериозни занимания  ще гарантираме бъдещето на селото.“

Казашко е населено с потомци на донските и кубанските казаци. Според Петкова казачеството не е само риболов и характерни носии, с които са ходели на църква. Това е начин на живот, който се опира на 10-те божи заповеди. Казаците са учели, че трябва да се уважава и да се помни миналото, да се тачат близките, човек да бъде достоен и трудолюбив. „Всичко това като правилник е залегнало и в нашето неделно училище“, разказва още кметът.

Риболовът

В миналото казаците са се заселвали в близост до водоеми. Освен село Казашко в момента в България има още едно подобно селище на наследници на тези хора. Това е село Татарица до град Силистра. Те са били риболовци в Дунав. Днес риболовът е само хоби на местните. В миналото е било препитание. Мъжете с месеци са отсъствали от семействата си. Когато са се завръщали, са били посрещани от жените и децата си. „Именно този ритуал по посрещането го пресъздаваме в Деня на село Казашко – летният празник на селото, Денят на моряка и рибаря. Много колоритно сме го правили през всичките тези години. Той беше най-интересен, когато ги имаше тези белобради казаци рибари. Сега, за съжаление, тях ги няма, но остават спомените, снимките и духът им. Видеа, изрезки от вестници и разкази на очевидци припомнят делата на старите казаци.  На зимния рибарски празник – 19 декември (по стар стил Никулден), създадохме традиция да прожектираме материали – стари филми. Така виждаме близките, които вече не са сред нас.“

Лодкарството

Най-популярният лодкар сред казаците в селото е бил дядо Конрад. Ненадминат майстор, умел рибар, най-големият майстор на лодки. По-късно обучава и синовете си Фома и Данаил. Цар Борис ІІІ често е посещавал селото. При едно посещение харесал лодките и си поръчал лодка на Конрад. Когато лодката била готова, той заедно с Фома я откарват на брега до Евксиноград и тогава получава от царя майсторско свидетелство.

Затворена общност

„Ние сме били затворена общност, но вече не е така. Оставаме затворени до 1949 г. на миналия век, когато е приета първата българка за жена. В началото тя е криела, че е българка, говорела е на местния език, носела се е като казашка жена, имала плитки, докато една нощ мъжът й ги отрязва и й казва: „Искам да бъдеш такава, каквато си, а не да подражаваш на тукашната култура.  Аз съм те взел заради теб самата“. Днес от 400 души жители на селото 60% са потомствени казаци, останалите – българи. „От 2006 г. сме посещавани от немци, руснаци, французи. Почти всички деца от варненски училища идват по време на летните си лагери да ни посетят. Така популяризираме нашите традиции. Нашите деца така създават повече контакти.

Тук почти всеки ден е празник, защото празнуваме празниците и по нов стил, и по стар. Няма как да не бъдат преплетени традициите, защото така извличаме най-хубавото. В този музей има и българско кътче. Така и гостите ни ще видят и частица от българската култура.“

Атаман

Гергана Петкова е кмет 6-и мандат. „Защо ме избират отново ли? Във всяка една професия, ако работиш отдадено и с любов, хората виждат, че им служиш съвестно и от сърце. Като кмет аз получавам тяхната благодарност във време на избори. Всяка направена стъпка е повече от което и да е предизборно обещание. Аз поех щафетата от Варвара Липатова – мила и знакова фигура, която даваше всичко от себе си за селото. Мотивира ме обичта и признателността на хората. Получих званието атаман след посещението на един руски генерал, който останал много впечатлен от селото. Атаман се дава в няколко направления – войскови, походни и други.  Аз съм селски атаман.  Получих званието през 2006 г. в Москва. То е почетно. Ангажиментите, които има атаманът, не се различават от тези на кмета – грижа за възрастните, немощните, обезпечаване живота на сираците, организиране  на празниците. В миналото го е правил станичният атаман. Един казашки генерал, идвайки в селото, бил във възторг от духа на селото, фолклора, който показахме, и  споделил това в Русия. Било е обсъдено и бях поканена, за да ми връчат званието. А новият договор за побратимяване е ново начало, защото чувствахме, че корените, устоите на традициите ни са разклатени. Хората, ангажирани в своите проблеми и ежедневието, все по-малко се сещат, че трябва да пазим традициите и духовността. Иска ми се това да се промени.

Свещопалници

Хората днес станаха свещопалници. Те палят свещи, когато имат някакъв проблем, а след това дори забравят да благодарят на този, на когото уж са се помолили. Нищо на този свят няма как да се случи без Божията воля. Мисля си, че всички беди в днешно време идват точно защото хората се отдалечиха от Господ. Освен здраве и сили с Божията воля аз пожелавам на себе си и останалите да не губим връзката с духовното.“ Така атаманът по звание и по дух Гергана Петкова ни влюби и нас, екипа, в селцето, което няма да подминаваме по пътя си.

Източник: Черно море

Снимки: Ели Маринова

 

 
<
Петя Митева